Blood Diamond

Длъжен съм да призная, че на два пъти започвах да гледам Кървав Диамант на компютъра си в късните часове на вечерта и на двата пъти заспивах. Всяко зло за добро обаче – изскочи ми възможността да присъствам на скрийнъра в Арена Младост и съм предоволен от предоставената ми възможност. Зад режисьорския пулт на Кървав Диамант стои пича създал Последният Самурай. Филм, който освен, че беше адски клиширан, бе изключително визуално пиршество и един прекрасен пример за правилен Холивудски комерс. В Кървав Диамант, Зуик е наблегнал на общочовешките ценностни, като съвсем целенасочено е вмъкнал и свежа доза хумор, вписваща се чудесно в цялата драматичност лъхаща от филма. Изключая захаросания холивудски завършек, Диамантът е истински във всяка една минута от своите два часа и половина действие. За това усещане спомага и изключително силното актьорско присъствие в лицето на Леонардо Дикаприо, Дженифър няма такава жена Конъли, както и Джимон Хонсоу. Последният всъщност прави най-силно впечатление и изнася голяма част от истинността на продукцията на африканските си плещи. Не мога да не призная, че има адски много хляб в тази маймунка. Проблемите на Диаманта се състоят в твърде предвидимия край, както и в протакането на действието – гореспоменатата продължителност на филма идва малко в повечко и на моменти се чудиш – абе хубаво де, ама трябва ли да гледам как африкански негри-фанатици се клатят на ритъма на 2 Pac? В края на краищата обаче, Кървав Диамант е филм, който едва ли ще трогне някого до степен, която непринудено ще го накара да отрони чувствена сълза, но от друга страна – през по-голяма част от продукцията те очаква свежест, която най-малкото не си очаквал от филм на подобна тематика. Много високо палци (изненадани) горе – 8 от 10.